Филмовото изкуство понякога достига такива дълбини, че се превръща в чист катарзис, освобождаващ натрупани емоции. Именно такова преживяване предлага „Хамнет“ – най-новата творба на носителката на „Оскар“ Клое Жао, позната от „Земя на номади“. Вместо традиционна биографична лента, Жао ни поднася деликатна поетична медитация върху мъжката и женската природа, и различния начин, по който всяка от тях преработва скръбта.
В основата на филма стои един малко известен исторически факт: в края на XVI век имената Хамнет и Хамлет са били взаимозаменяеми. Единственият син на Уилям Шекспир – Хамнет, е починал на единадесетгодишна възраст през 1596 г., а само три години по-късно Бардът написва своята велика трагедия „Хамлет“. Тази отправна точка е умело разработена от ирландската писателка Маги О’Фарел в нейния исторически роман от 2020 г., по който тя е и съсценарист на филма.
Началото ни потапя в романтична идилия в гората край Стратфорд на Ейвън, заснета майсторски от полския оператор Лукаш Жал, чийто почерк познаваме от „Ида“ и „Студена война“. Гората е представена като мистериозна утроба, пазеща древни тайни. В нея обитава младата Агнес (въздействащата Джеси Бъкли) – свободолюбива билкарка и ясновидка, която усеща съдбите с едно докосване и е неразривно свързана с природата. В нея се влюбва безрезервно Уил (Пол Мескал), младият учител по латински, който тайно пише поезия. Родителите на Уил не одобряват връзката му с „вещицата“, но младите вече имат дъщеря – Сузана.
Режисьорският поглед на Жао остава фокусиран върху Агнес, докато Уилям е зает с театрални ангажименти в Лондон. Нейният стил улавя фините трептения на живота през призмата на женските очи, като лицата и пейзажите разказват свои собствени истории. Раждат се близнаците Хамнет и Джудит, а грижите по тях са под строгия надзор на властната свекърва, изиграна блестящо от Емили Уотсън. Настъпва и чумата, която първо поразява момичето, а после отнема живота на Хамнет, който саможертвено поема болестта върху себе си.
Финалът на „Хамнет“ е едновременно извисяващ и дълбоко трогателен. На дървената сцена на театър „Глоуб“ се преплитат „Хамлет“ и самият живот. Декорът пресъздава познатата гора, с врата към неизвестното. Уил е в ролята на призрака на бащата, а Агнес е сред публиката, изгаряща от случващото се на сцената и в собствената си душа. Символична е и връзката между актьора, играещ Хамлет, и момчето, изиграло Хамнет (Ноа и Джейкъби Джуп, които са братя и в реалния живот). Музиката на Макс Рихтер от „On the Nature of Daylight“ довършва катарзиса, оставяйки зрителя дълбоко развълнуван.
„Хамнет“ не просто разказва история, а ни кара да я почувстваме. Това е филм, който остава с теб дълго след като светлините в салона угаснат, подобно на класики като „Влюбеният Шекспир“, но с по-интимен и съзерцателен подход. Едно истинско кинематографично постижение, което заслужава да бъде видяно.
