В свят, където режисурата дълго време е била възприемана като предимно мъжка територия, българските жени зад камерата са се борили с предразсъдъци и цензура, за да разкажат важни истории. Една изложба, озаглавена “Жени режисьорки в българското документално кино през ХХ век”, се зае да извади от забвение и да отдаде заслуженото на осемнадесет изключителни творци, чиито постижения често остават в сянка. Проектът, реализиран от Института за изследване на изкуствата при БАН, в сътрудничество с проф. Петя Александрова от НБУ и доц. д-р Теодора Стоилова-Дончева, представи в Регионалния исторически музей на София до 6 март богат архив от техните филми и съдби.
Сред представените имена са както утвърдени и награждавани фигури като Адела Пеева, Иглика Трифонова и Елдора Трайкова, така и по-малко известни, но не по-малко талантливи режисьорки като Константина Гуляшка, Румяна Петкова и Лада Бояджиева – първата документалистка в България. Общото между тях е не само безспорният талант, но и изключителната смелост да се докоснат до социално и политически чувствителни теми. За съжаление, голяма част от тези ценни произведения днес са трудно достъпни, съществувайки предимно на филмова лента и очаквайки дигитализация.
Доцент д-р Теодора Стоилова-Дончева подчертава, че документалистите по принцип са подценявани, а жените режисьорки – още повече. Въпреки това, тези дами са били изключителни професионалистки, които са успявали да прокарват значими послания. Подборът за изложбата включва творци, създали поне два филма за голям екран през миналия век, като мнозина от тях са посрещали сблъсъци с комунистическата власт или са посягали към табута от 90-те години.
Ярък пример за подобна борба е Адела Пеева и нейният филм “В името на спорта” от 1983 г. Творбата разкрива мрачната страна на спортната слава, показвайки нечовешките методи в подготовката на елитни щангисти и трагичния случай на Белослав Манолов, починал от цироза, причинена от анаболи. Филмът е забранен за шест години, а материалите му са иззети. Съдбата обаче поднася неочакван обрат – “В името на спорта” е “освободен” и попада в програмата на фестивал в Западен Берлин. На 9 ноември 1989 г., точно по време на прожекцията, новината за падането на Берлинската стена прекъсва събитието, а зрителите напускат салона, привлечени от по-силната история навън. Въпреки този куриозен инцидент, по-късните филми на Пеева, като “Чия е тази песен?” (2003) и “Развод по албански” (2007), ѝ носят заслужено международно признание, ставайки първите български ленти, номинирани за Prix Arte на Европейската филмова академия.
Други български режисьорки също са носители на престижни отличия. Анна Петкова печели специалната награда в Карлови Вари през 2000 г. за филма си “Присъдата. Обвинението”, посветен на политическите лагери. Макар и извън времевите рамки на изложбата, Елдора Трайкова с “Кеймбридж” също е отличена на големи международни фестивали.
Професор Петя Александрова отбелязва, че дискриминацията срещу жените в киното не е била официална или институционална, а по-скоро прикрита. Въпреки липсата на ограничения за кандидатстване във ВИТИЗ, е преобладавала идеята, че режисьорът, като лидер, трябва да бъде не просто мъж, а възрастен мъж с житейски опит. В този контекст, изборът на Румяна Петкова да работи изцяло с женски екип – сценаристки и оператор – е бил необичаен за времето си. Нейни емблематични творби като “Телефон на доверието” (1984) и “Междинен свят” (1995), разказващ за борбата на сляпо 14-годишно момиче в родопското село Рибнево, свидетелстват за нейния талант и чувствителност.
От първопроходци като Бинка Желязкова до носителките на международни награди, българските режисьорки на документални филми са оставили незаличима следа в историята на нашето кино. Тяхната работа, изпълнена със смелост и дълбочина, заслужава да бъде преоткрита и съхранена за бъдещите поколения, като едно свидетелство за силата на женския дух и поглед.
